Не знам как, но изведнъж към края на тийнейджърските си години реших , че ще ставам актриса.Мммм, да...влудяващо, целенасочено, устремено започнах да мисля само за това.Но как да го постигна?Освен скромна и комплексирана -нямах и нито една публична изява в живота си.Дори се притеснявах , когато ме изпитват в училище - за особено забавление на моите най-близки съученички, които само чакаха да кажат името ми за изпитване и прихваха в смях - като знаят какво гласче ще извадя.Ма то изтънява, то премалява, то няма нищо общо с нормалното ми говорене в междучасията.Е, така се стекоха обстоятелствата, че именно това гласче някак си и най-сетне ме доведе до театралната сцена.Ами к"во да ви обясня -глас на мишка, глас на прищипана котка или на недохранена костенурка...Но:каквото и да си говорим - глас , идеален за кукления театър.Попаднах там на цели двайсет години, но толкова тръпнеща и развълнувана от нереално споходилото ме щастие наистина да осъществя мечтата си , че актьорите , които трябваше да бъдат мои колеги, смятах за митични и възможно най-извисени същества, а работата в театър -за най-прекрасната, най-вълнуващата и недостижимата.
Но какво се оказа:
Любимите ми актьори се държаха като грохнали старци.Никога няма да забравя първия си работен ден.Пристъпваме с най-добратами приятелка Петя - и двете бяхме приети като стажантки, и се запознаваме с опитните актьори.А те -изпаднали в някакво странно веселие -било паднало предстоящото представление. А ние гледаме и се пулим -това сега хубаво ли е или лошо.Питаме свръхнаивно, защото не можем да разберем как на един актьор няма да му се играе, след като това е най-върховната и най-желаната професия на света.Е, според нас , разбира се.Оказа се , че актьорите си имали и странните проблеми като плащане на парно, забавяне на заплатите, неудовлетвореност от ролите и пиесите , които играят...
Пък ние си мислехме , че само да си актьор , и друго не ти ртябва в тоя живот!
Така минаха моите първи седем години в театъра.До последно не можах да свикна с мисълта , че на поизморените ми , или по-точно неудовлетворени колеги , никак не им се играе.Но защо?Детската публика беше толкова приятна.Тя реагираше на всяка дума,а ако много й се хареса нещо-тропаше с крака, изпадаше в неистов смях, беше неукротима, а това не можеше да не те грабне за цял живот.
Но ето , че аз се отказвам от любимата си сцена.За седем години вкусих от най-приятното , от най-девственото , най-сладкото на детската публика.Напъвах се за всяка реплика, исках да стигне до мъничките сърца, потапях се във представленията и играех "от сърце".Но не искам да стигам дотам- да изгуба тръпката !!! Да чакам финала на спектакъла и да бързам да си отида вкъщи.Да си вземам заплатата и да се радвам просто на топлото си място в държавния сектор.
Имах едно представление,на което заставах и чаках началната музика , за да изляза.Това беше всъщност първата ми роля в кукления театър и сърцето ми всеки път тупкаше, когато отсрещния прожектор ме заслепяваше с жълти и червени краски.Шепотът на публиката зад спуснатите завеси, невинните детски гласчета и присъщото им малчуганско настроение, всеки път ме провокираха да се притеснявам от ролята...Обещах си , че в момента , в който свикна с тази гълчава и вече не се вълнувам, а жълто-червените краски на сигнализиращия прожектор станат обикновени за мен-ще напусна тази сцена.
Сега татралната ми "кариера" е естествено прекъсната от желаното ми майчинство.Но смятам в театъра да не се връщам.Приятелката ми Петя е успешно крупие и също като мен щастлива майка - но в Лас Вегас, а аз ще се насоча в някоя съвсем нова за мене сфера
.......или пък ще си остана сервитьорка.
Взех си първите седем години от театъра, научих много неща, но продължавам напред.Докъде ще стигна ,
не знам.
Така или иначе с Петя все ще се питаме какво ли стана с горещите ни актьорски мечти...
(и ще успеем да си отговорим,
само ако ги изпълним!)
